Формите на вината според българския наказателен съд
Разпоредбата на чл.11 ал.1 от Наказателния кодекс предвижда, че “общественоопасното деяние е извършено виновно, когато е умишлено или непредпазливо”. Така в закона са посочени и легално уредени двете основни форми на вина. Начинът обаче, по които са се отразили в съзнанието на дееца, както обективните свойства на деянието, така и неговото обществено значение разкриват известни особености в разглеждането на двете форми на вина – умисъл и непредпазливост.
Българският съд определя вината като субективен елемент на престъплението, свързан с определено психическо състояние на дееца, отразяващо неговото субективно отношение към общественоопасния характер и общественоопасните последици в момента на извършване на деянието, а не след това. В нейните разновидности на умисъла и непредпазливостта, тя не изчерпва субективните характеристики на престъплението, в обсега на които са мотивите /подбудите, целите, намеренията, чувствата и преживяванията на дееца, обмислянето на решението за извършване на посегателството, спокойното или възбудено състояние, при което то е взето или се изпълнява.
Съдебната практика е категорична, че престъплението се осъществява при пряк умисъл, когато извършителят се насочва към причиняване на предвидените общественоопасни последици, при което целта е свързана с постигане на този резултат, включва се в съдържанието на вината и характеризира същата, докато евентуалният умисъл предполага недвусмислен приоритет на пряко преследваната цел и същевременно пълното отсъствие на позитивни мерки, неутрализиращи възможния съставомерен резултат.
При преценката на непредпазливостта като форма на вина, съдилищата задължително следва да отговорят на въпроса длъжен ли е бил и могъл ли е деецът да предвиди настъпването на общественоопасните последици от поведението си. Върховните съдии разясняват, че при небрежността деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасния резултат, докато при самонадеяността трябва да има категорична увереност, че няма да настъпи престъпният резултат, и мерките, които се вземат за предотвратяването му, са ефикасни, макар и оказали се недостатъчни.
По своето съдържание вината се характеризира с два елемента – интелектуален момент, включващ представите-отражение на действителността в съзнанието, при което се формира знание за характера и свойствата на деянието, за предизвиканите в съществуващата реалност промени и причинната връзка между тях; и волеви момент-проекция на насочеността на волята и желанията на субекта, сочещи на това, че е искал, съзнателно допускал или е могъл да предвиди и предотврати общественоопасните последици от посегателството.
Когато съдът разкрива психичното отношение на дееца към настъпилия резултат, е необходимо да преценява съвкупно всички факти и обстоятелства, които предшестват, съпровождат и следват настъпването на престъпния резултат, а също така следва се вземе предвид и каква оценка на тези обстоятелства е дал самият деец.
Наказателноправната теория и практика са категорични и непротиворечиви, че “За умисъла може да се съди от средствата, с които е извършено деянието, от насоката и силата на ударите, от мястото на нараняването, от разстоянието, от което се посяга на жертвата с оръжие и други обстоятелства.“ /ППВС № 2/1957г./
Действително престъплението се осъществява при пряк умисъл, когато извършителят се насочва към причиняване на предвидените общественоопасни последици, при което целта е свързана с постигане на този резултат, включва се в съдържанието на вината и характеризира същата.
Известно е, че разликата между умисъла и непредпазливостта се състои в отношението на дееца към общественоопасните последици от неговото деяние. Докато при умисъла той действа с положително отношение (иска или съзнателно допуска общественоопасните последици), то при непредпазливостта той се отнася негативно към последиците – не желае тяхното настъпване, но е могъл да предвиди и предотврати.
Прочетохте ли?
— Публикувана на April 11, 2022 в 8:42 am
Последни коментари