Институтът на гражданския иск в наказателния процес дава възможност на лицето, което е пострадало от престъплението, да се възползва от възможностите, които му предоставя наказателния процес, като получи удовлетворение на своята гражданска претенция, без да е необходимо да води друг /втори/ граждански процес. По този начин пострадалият спестява време, разноски /внасяне на държавна такса/, а съдебната институция – спестява ресурси /човешки и материални/ за два процеса, третиращи едно и също увреждащо деяние, когато наказателният процес е достигнал в своето развитие въззивен /касационен/ стадий.

Гражданският ищец е активно легитимирано лице, което има право да претендира обезщетяване на причинени увреждания от неимуществен характер, изразяващи се в болки и страдания.

От постановката, че гражданският иск в наказателния процес по своята природа не е гражданскопроцесуален институт произтича и неприложимостта на изискванията на чл. 131 – чл. 132 от ГПК, респ. на чл. 133 от ГПК. Съобразно разпоредбата на чл. 88, ал. 1 НПК гражданският иск в наказателния процес се разглежда по правилата на НПК, а разпоредбите на ГПК произвеждат действие, само когато в НПК няма съответни правила. Наказателнопроцесуалните норми изключват приложението на цитираните разпоредби от ГПК, свързани с възможността за писмен отговор в определен срок на исковата молба, изпращане на преписи и приложенията към него, а с оглед на това са неприложими и уредените в чл. 133 от ГПК последици от неподаването на отговор. От обстоятелството, че гражданският ищец встъпва в наказателния процес, за да отстоява своето искане за обезщетение на причинените с престъплението вреди, той трябва да съобразява цялата своя процесуална активност с разпоредбите на НПК. За доказване на претенцията си ищецът има право да използва само средствата, предвидени в НПК.

Гражданският иск в наказателния процес има акцесорен характер, придава адхезионен характер на цялото производство и поначало споделя съдбата на обвинението. Според Решение № 142 от 10.09.2018 г. по н. д. № 429 / 2018 г. гражданският иск се основава на обвинението за извършено престъпление, изразяващо се в деяние, което съставлява и деликт. За да бъде ангажирана гражданска отговорност за причинени на ищеца вреди, е необходимо да бъде доказано, че те са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното виновно поведение на подсъдимия.

Възможно е да се ангажира гражданската отговорност и на оправдан подсъдим. Това е допустимо, само когато деянието, макар и без да е престъпно, е довело до виновно причиняване на вреди по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Задължението на съда да се произнесе по предявения граждански иск и в случаите на оправдаване на подсъдимия по необходимост изисква анализ на инкриминираното му деяние от гледна точка на чл. 45 от ЗЗД – налице ли е извършено деяние, подсъдимият ли е негов автор, носи ли белезите на противоправност, виновно ли е осъществено.

При оправдателна присъда, когато се установи, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление, или подсъдимият не е негов автор, или липсва вина, не е налице и основание да се ангажира гражданската отговорност на дееца.

Съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и разрешенията, дадени в ТР №5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца и то става изискуемо от същия този момент, тъй като именно от тогава длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта, т.е ако извършването на деянието и откриването на извършителя съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същи.

Гражданският иск не е задължителен, а възможен предмет на наказателното производство, в зависимост от това дали са спазени от съда и от оправомощените процесуални страни необходимите условия за неговото законосъобразно предявяване и за последващите приемане и разглеждане. Когато процесът вече един път е започнал и гражданският иск е бил приет за съвместно разглеждане, а гражданският ищец е бил конституиран като страна, при новото разглеждане, ако правоимащият не предяви отново иска си, то това не освобождава съда от задължението да се произнесе по гражданската претенция, защото той във всички случаи дължи произнасяне по нея, освен при отказ или оттегляне на иска, съобразно ГПК, или в хипотезата на чл. 88, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Компетентният съдебен орган е длъжен да събира всички доказателства за наличието на гражданска отговорност; да прояви необходимата активност за разкриване на обективната истина във визираната насока; да изследва обстоятелствата, свързани с основанието и размера на гражданската претенция; вредите /имуществени и неимуществени/ произхождат ли пряко от престъплението; да мотивира с изискуемата убедителност акта в тази част.

Недопустимо е да бъдат установявани нови страни в производството след даване ход на делото от първостепенния съд при първото разглеждане на делото. Това е последният момент, в който може да бъде приет за съвместно разглеждане граждански иск, респективно да бъде установен граждански ответник. Не съществува процесуална възможност тази самостоятелна страна в наказателното производство да бъде установена по-късно, още по-малко пред касационната инстанция.

Настъпването на давността след постановяване на първоинстанционната присъда, може да доведе до прекратяване на наказателното производство и отмяната й само в наказателната част. В гражданската част на присъдата, съдържаща произнасяне по гражданския иск, същата не може и не следва да се отменя тъй като този юридически факт (давността) не води до погасяване на гражданската отговорност.

Гражданският ищец може да обжалва присъда, съответно въззивно решение, в гражданската им част, независимо от това, дали прокурорът е подал или не протест. Процесуалното му качество, обаче, не позволява да атакува същите и в наказателната им част, ако лицето не е било конституирано в процеса и като частен обвинител.

— Публикувана на November 29, 2018 в 12:26 pm